авина de Blaga Dimitrova

« Всяко зърно от този камък, всеки минерален отблясък от тази планина, пълна с нощ, за него единствен съставя цял един свят. Самата борба към върховете е достатъчно да препълни едно човешко сърце. Трябва да считаме Сизиф за щастлив. » ер амю

на изключително добра, изтънчена и красива книга. оже би една от най-добрите, които някога съм прелиствал, една от най-поетичните.

Въпреки че трябваше да я чета доста накъсано, припряно и бързо, защото имах малко време и със сигурност бих искал да я прочета пак, за да мога да видя цялата красота истински, просто езика, структурата и тематиката бяха невероятни. Колкото и малко време да имах, да прелистя няколко страници, веднага попадах в плен на историята, веднага слушах филосфските диалози на героите, веднага следвах сълзливия път, по който ме води авторката.

а езика
Началото, може да изглежда малко еднообразно, но след това всичко се разгръща безпощадно. езика е толкова красив, толкова нежен. онтанен. скрен. епринуден. апочващ и спиращ, непредсказуем, с къси и дълги изречения. расиви меки, с красиви твърди изречения, с цялата невероятна красота, която чове не одероятна красота, която човек не подееира, оято човек не подееира, расота, оято чове не одерояира, оято чове не подероятна красота, олко, олко невероятно красив език. олко невероятно красив език да улови точно такава групова, напоена с любов, ръв и сълзи тоно такава групова, напоена с любов, ръв и сълзи историяочко и ата реки че езика е доста оетичен, бих препоръчал на всеки да отвори и опита част от тази книга.

а стила
а мен ми харесват точно такива книги – искрени, насечени на места, но после продължаващи. епредсказуеми и противоречащи си. ръщащи няколко гледни точки и предавайки невероятно истински ероите си. амата структура е доста накъсана, но главно се състои от 1. Преди Лавината. 2. авината 3. ед това. Единственото, което трябва да се знае е, че втората част разглежда всеки един от героите от групата – какво го вълнува най-много, когато се оказва затрупан, какво го е довело до тук, какво го подържа жив, какво означава името му. за мен това беше невероятната красота – защото читателят можеше да преживее за мноо кратоо, инино оето обикновено е трудно да се редаде и да се редаде достоверно, когато винаги има големи, тижки. Думи, върху, които не се замисляме в ежедневието ни, а само те го осмислят. есто героите си говорят един на друг в съзнанието си, или безсловесно. очти винаги имат какво да си кажат и как да си ротиворечат или допълнят. Почти винаги за някой, има онази « точка на пречупване », която го прави такъв какъвто е. това е страхотно добро, особено, когато в днешно време « съвременните герои », намирам за доснта бее

а авината
секи получава своята Лавина и тя е само негова. ори всеки сам избира своята собствена Лавина. авината е съдбата. има много препратки към това.

« Българска лавина. Твоята лавина. Стига ти.
е дребна, набита. ава. ад . а разлика от исполинските алпийкси лавини, нашенската няма просечено от ековете корито. ръхлита оттам, откъдето не очакваш. огава, когато съвсем не допущаш. епредвидима. Струва ти се невероятна, алогична, невъзможна. на шега те подхлъзва и преобръща, та се на врата ти и забива главата под водовъртежа на снега. заслепен, роглеждаш »

а овта:
азбира се има много за любовта, има много философстване, много чувствителност и емоции. о трябва да се отбележи, е тука:

– а обичаш, означава да поставиш ругия над себе си, а те е грижа за неговото благосъстояние над .
– овта е неразбрана от другите, но напълно разбрана и нормална за обичащите се, дори когато не могат .

« Да обичаш начи да разбираш »

«  » ак е възможно? ой с тая? », изтръпва, онеже усеща, е там е пламнало загадъчното, ирационалното, тоест любовта! »

« То е неприемливото, необяснимото.

есто се говори за първата любов, за първото влюбване, а първите трепети. о и за загубата, а несподелянето, за взимането на другия наготово. Не бих казал, че тази тема беше изчерпана напълно и със сигурност можеше да има още допълнителни гледни точки и да се мине отвъд това, което Димитрова ни дава – може би в по-късен етап от живота или любовта. о мисля, е за историята и за целите си, сичко е достатъчно.

о най ми хареса следното:

« Вие имате най-очарователното женско качество, което липсва на почти всички жени …. Вие сте естествена, непринудена, нескована Пазете този. » БоЖЕНствен дар, Дара …. Асен добавя носталгично:
– скренност. ай-рядкото изкопаемо ».

ещо, с което може би се отличават почти всички герои. о особено Дара и особено това е важно. особено това, понякога прави женствеността женствена.

най трагичното:
« Отлагали са живота си -… За кога За утре, за догодина, за друг живот Всъщност за тези последни мигове преди смъртта Асен надниква в очите на Дара и вижда себе си в дъната им Само, че не знае, като се отдръпне , али е останал там или ече о няма.

а обществото
траховитото общество, оето се споменава не един или два пъти. о всичко може да се побере точно в този цитат

« Ти не можеш да достигнеш творческо пълнолетие, ако цялата група, към която принадлежиш, цялото общество, целият ти народ не са узрели …. Напразни ще бъдат твоите напъни във време, когато твоята група още се лута, още не е достигнала духовно твоята поезия е си остане зелена, но не вечнозелена.
акво ти остава? а се откажеш?
Стани почва. тани напоителен дъжд. ревърни се слънчев лъч. скори узряването на околните. ий с топло дихание рехките застрашени кълнове. тани южняк. ини и отмини. аздаден. абравен.
амо така ще постигнеш собственото си пълнолетие. »

о бих обавил и това:

« Една от най-трагичните форми на отчуждението – да изпревариш своите По закона на контраста -.. Тъкмо той, отчужденият от групата, е най-привързан към колективния модел на съществуване Както бездомникът бленува за дом, така отчужденият адува да бъде приобщен към групата . Той стои отвън, не и сърцето му хлопа по заключената врата ».

а рупата
рупата и онова невероятно НИЕ е много важно тук. групата всеки от ероите живее, живее малко различен ивот. руповото Аз не винаги е собственото ти Аз. ак си живееш с Групата и образите от рупата. когато те си отидат, и твоето Аз запечатано в тях си отива. Някои от героите се борят постоянно с груповия образ, други го приемат безпроблемно. а някои той е по-близо до най-истинското им аз, за ​​други не. о всички могат да бъдат себе си, открояват се с най-ярката си черта. тиде и си групата, отиват си и те. амо един път ще са аст от тях, само един път ще са на тези години. амо един път ще изпитват тези първи трепети за първи път.

« Но никой не още не е преживял най-страшната загуба -… Да се ​​лиши от цялата си група По-голямо сиротство светът не познава Сега разбирам, че всъщност аз най-много съм загинала от всички вас Няма го вече моя образ, запечатан в колективната многовалентна памет Всички онези изчезнали, невъзвратими мигове, в които съм била заруменяла, пъргава, млада, смела, глупава, опърничава, вллюбена, гневна -.. всичко това е затрупанозавинаги под снега Приятелите, които занапред ще си съзздам, няма да притежават моето минало, моята някогашна свежест. Щях да бъда фрагмент, отломка на собствения си образ, взет отсега нататък. Никога в ничии очи няма да бъда двадесетгодишна, с осийно тънъй кръст, луда. Аз вече не съществувам! »

ачеството на социалните ти връзки е най-важния фактор за щастието ти – четох преди година в як астието ти – четох преди година в някало. ага Димитрова също го е знаела. И го е уловила толкова, толкова добре. а може в групата, секи да бъде себе си, всеки да бъде разбран.

сичко останало
сичко останало е написано в почти същия стил, с много мисъл, чувство и философия. « Какво иска а каже автора? » а всичко е казано толкова добре, е очти няма нужда да се отговаря. о се овори още и за:

– а смъртта – е роменя и пречупва, е обединява, е е ново начало
– а изкуството – а неразбрания творец, а невписването, за нетрадиционнното
– а природата- за магнетичната сила на планината, за следващата стъпка, за гледката, за Слънцето, закащата стъпка, за гледката, за Слънцето, закащата стъпка
– За родителите – за благодарността, за майчината любов, за маминото синче, за бащината закрила, за родителското себеотрицание, за най-голямата първа болка – загубата на родитле.
– а водачеството – рупата избира водача, водача е сам, той казва, постоянно има съперници. егова отговорност е добросъстоянието на групата. му се е оверила.
– а неизживяния живот – а неизживяното аз « Все е бъда и щях да бъда, но никога не съм ».
– а самовлюбения расавец
– За труда, а себераздаването, за умората като най-сладката награда.
– а благодарността за един добавъчен миг живот – цяла вечност.
– За загубата, не само на човек, но и на идентичност, на част от тялото ти дори
– а продължаването, а неутолимата воля а продължаваш, защото целта ти е там.

оже би някой ден, е рочета пак « Лавина », оже би ще открия руги неща. оже би и ще допиша докрай сички тези теми.

о най-важното е, е инаги човек може да се изгуби тук. а отвори и а чете « език ». а отвори и чете « мисли, истини и емоции ». Може би съм пристрастен, защото харесвам точно такива творби, а и тази споделя възгледите ми за живота, за природата и за връзката ми с Българското и езика, но е невероятна творба. рекалено много страници прегънах, прекалено много изречения одчертах…

« Ако в тези очи не е останал, ако там го няма, знчи никъде другаде в света не съществува. »

« То е неприемливото, необяснимото. Любов е всичко онова, което е несъвместимо с редсниото.